За първото гостуване в столицата на спектакъла „Елате ни вижте“ на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен, салонът на театър „Българска армия“ бе пренаселен като при церемония за наградите „Аскеер“. Събитието събра на едно място няколко театрални директори начело с драматурга Димитър Кабаков, който ръководи Плевенския театър, и новия шеф на театъра във Враца Владлен Александров – режисьор на гостуващата постановка. Оказа се, че масираният интерес към представлението никак не е напразен. Около 170-годишнината от рождението на Иван Вазов се нароиха няколко сценични проекта, посветени на Патриарха на българската литература: „Народът на Вазов“ от Александър Секулов с режисьор Диана Добрева, „О, ти, която и да си“ на Мирела Иванова в постановка на Бойка Велкова… Пиесата „Елате ни вижте“ на проф. Кирил Топалов обаче е създадена още през 1989-а – просто досега тихо е чакала да срещне своя режисьор. За Владлен Александров текстът е повод отново след „Червено“ и „Винсент в Брикстън“ да работи на максимално висок професионален градус по една от любимите си теми – за съдбата на твореца в обществото и в историята, за смисъла на творчеството изобщо. И тук прави може би своето попадение най-близо до десетката. Няма да сбъркаме, ако определим жанра на спектакъла като елегична сатира. Всъщност, в интродукцията на представлението това подсказва и самият народен поет (в ролята – гост-актьорът Емил Марков), който въпреки гордото „И мойте песни все ще се четат“ признава, че обстоятелствата в новоосвободена България не предразполагат към лирични възторзи, а единствено към сатира. А тези обстоятелства, така както са описани от Вазов и разчетени от настоящите му интерпретатори, неизменно напомнят днешните. В тъканта на авторския текст на проф. Топалов са вплетени фрагменти от Вазови поетични творби и най-вече от публицистиката му, което кара целия спектакъл да звучи като остроумен диспут за историческата памет на българина и неговите политически кормчии; за мястото, ролята и ориста на неговите водещи интелектуалци, на които Вазов е не само „представителна извадка“, но и жив символ. В наратива звучат и Ботеви стихове, защото може би Ботев ще се окаже жив във времето, когато идеалите умират... Времето на току-що вкусената свобода, когато дискретният материален и технически напредък води до значим духовен дефицит, до загуба на морални ориентири, на уважение към някогашните "поборници" и духовни лидери, до разцвет на меркантилността и бруталния прагматизъм. А не е ли и сега точно така?! Ще излезе, че авторът на „Под игото“ не е трябвало да „убива“ Бойчо Огнянов и д-р Соколов във воденицата, за тях има още работа. Всички христоматийни Вазови герои, дискретно преосмислени, ще се озоват в дните на новопридошлата свобода в кръчмата на Странджата (Ленко Гурков): Македонски (Мариян Стефанов), Колчо и Мунчо (Ованес Торосян – неузнаваем зад очилата на слепец, и Сергей Константинов), кака Гинка (Екатерина Стоянова), Рада Госпожина (Диана Ханджиева), певачката Амалия от комедията „Двубой“ (Ива Николова) и мнозина още. Те с хъс разискват вижда ли се новата свобода през изобретението прожекционен апарат, или се види, че нищо се не види, да му се не види... Тук ще цъфне и триото несимпатични образи Иванчо Йотович (Антъни Пенев), Киряк Стефчов (Адриан Филипов) и Рачко Пръдлето (Васил Витанов), който вече се именува окултурено "Прадлев". Тези приспособленци и кариеристи ще изиграят ключова роля във финалната част. Самият Вазов в някои сцени е наблюдател на онова, което вършат персонажите му, а в други влиза в диалог с тях. Въведени са интригуващи детайли и от личната биография на поета като отношенията между майка му баба Съба (Мариета Калъпова) и съпругата му Атина Архонтска (Камелия Хатиб). Балансът в спектакъла не е съвсем по математически изчислен, малко тромаво зацепва в началото, но постепенно статиката се преодолява и той се превръща във висок режисьорски театър с мощна поанта за смисъла на интелектуалните усилия, за мястото на духовните лидери в историята и съвременността. Паноптикум от сплетници и политически спекуланти мултиплицират градските легенди за твореца, докато разкъсат лентата, която ги свързва в общност, и се превърнат в разюздана танцуваща тълпа (пластиката е на Татяна Соколова, музиката – на Асен Аврамов). Финалът е своеобразна приказка за стълбата: един от безпросветната компания на пръдлетата ще поиска и палтото, и шапката, и произведенията, и стола на Вазов, за да се изкачи колкото се може по-високо. Себеподобните му – отвързаната посредственост, обаче ще се сборичкат с него, за да го детронират от „кулата“ му. Тези самозвани лъже-Вазовци ще останат само анонимни образи в портретите си. А защо народният поет все пак сякаш безропотно им се подчинява? Навярно защото още от самото начало е наясно: "И мойте песни все ще се четат". Ироничен, вглъбен, осъзнаващ достойнството си Вазов – близък до събирателен образ на интелектуалец от голяма величина, до метафора за човек на изкуството, е гост-актьорът Емил Марков. Почти цялата трупа на Плевенския театър съучаства, сценографията, костюмите и мултимедията са дело на Иван Карев и Весела Статкова.