Анонимна публикация от лятото на тази година, разпространяваща се кампанийно онлайн, се опитва да внуши, че при социализма сме живели по-добре и сме били на челни позиции в света в определени области, а сега положението в страната се е влошило. Посочените „източници“ – ЦРУ, ОССЕ и ООН, на които се позовава постът във Фейсбук, сами по себе си са озадачаващи. От трите изброени организации, само ООН и нейните агенции подготвят статистически годишници за света и евентуално предлагат някакъв вид класации. Същата публикация във Фейсбук твърди, че НРБ е била на 3-то място в света по технологично производство и на 68-о място по свобода на словото –резултати, които никога не са били верни и категорично не отговарят на истината. Мечтата на комунистическото ръководство на НРБ- България да бъде „нация техническа“ така и никого да не се сбъдва. В книга, посветена на потреблението при социализма, изследователят Кристофър Скарбъро от американския „Кингс Колидж“ определя опита на режима на Живков „да купи населението“ с по-висок стандарт на живот като началотото на края на НРБ. Изпълнението на доктрината на Никита Хрушчов за надпревара с капитализма „Да ги стигнем и да ги надминем!“ не отговаря нито на ресурсите, нито на нивото на технологично познание в социалистическия лагер. По това време България има специализация в рамките на СИВ за производство на високотехнологични продукти в сферата на електрониката и запаметяващите устройства. В доклади и докладни записки на Тодор Живков и на комунистическото ръководство от този период като важна задача е заложено да се преодолее „сериозното изоставане на социалистическите страни в развитието на технологиите и организацията на производството“. (Нико Яхиел. Тодор Живков и личната власт. Спомени, документи, анализи. София, 2013 г.) Очевидно е, че България никога не е била на 3-то място в света по технологии и технологично производство. Симулация на данни за страните с най-голям напредък в технологиите в YouTube, поставя България на „челното“ 31-о място през 1990 г. В момента България е поставена на 44 място в света за 2022 година по готовност на правителството да използва изкуствен интелект в класацията на Организацията на Обединените нации за индустриално развитие (UNIDO). Тази структура също събира и обработва данни за сравнение на страните по индустриални сектори с добавена стойност и поставя България на 50-то място. Стойността на средно и високотехнологичната индустрия за България е била 32.42 % от индустриалното производство през 2019 г. Друга организация от системата на ООН, Световната организация за интелектуална собственост (WIPO), изработва глобален индекс по иновации – The Global Innovation Index (GII)). Глобалният иновационен индекс класира световните икономики според техния иновационен капацитет. Състои се от приблизително 80 индикатора, групирани в иновационни инвестиции и резултати. Според предложена от тях класификация и сравнителни таблици България е на 35 място сред 132 страни, наблюдавани в GII през 2022 – с тенденция да подобрява резултатите си, както се вижда от таблицата по-долу. В така наречената „класация“ от ФБ поста абсолютно невярно се твърди, че в НРБ е имало свобода на словото и то по-голяма, отколкото в момента. Цинично е да се говори изобщо за свобода на словото в държава с еднопартийно управление. Водещата роля на БКП е закрепена в чл. 1 от Конституция от 1971 г., известна още като Живковската конституция. „Живковската конституция регламентира на конституционно ниво сливането на партията и държавата, присъщо за тоталитарните режими. Чл. 1 от Конституцията провъзгласява България за социалистическа държава начело с работническата класа в духа на марксистко-ленинските постулати. Чл. 1, ал. 2 гласи, че „ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия“. Ролята на БКП е да ръководи „изграждането на развито социалистическо общество“. Крайната цел, която си поставя социалистическата държава, е „прерастването на социалистическото общество в комунистическо“ (чл. 4, ал. 2).” – „Българските конституции“. Въпреки че в конституцията от 1971 г. е записано, че „гpaждaнитe имaт cвoбoдa нa cлoвoтo, пeчaтa, cъбpaниятa, митингитe и мaнифecтaциитe (Член 54), на тази „свобода“ са поставени ясни граници: Член 39 (1) Възпитaниeтo нa млaдeжтa в комунистически дух e зaдължeниe нa цялoтo oбщecтвo. Член 45 (3) Обpaзoвaниeтo ce ocнoвaвa нa пocтижeниятa нa cъвpeмeннaтa нaукa и на марксистко-ленинската идеология. Член 46 (1) Твopчecтвoтo в oблacттa нa нaукaтa, изкуcтвoтo и култуpaтa cлужи нa нapoдa и се развива в комунистически дух. Въпреки че в конституцията са дадени определени права и свободи на гражданите, проблемът е „във възможността тези текстове да бъдат упражнявани. За подобна практика липсват преди всичко законови гаранции,“ пишат Искра Баева и Евгения Калинова в изследването си „Българските преходи 1939-2010“, с. 163. Държавна сигурност играе ролята на политическа полиция, особено чрез своето Шесто управление за „борба с идеологическата диверсия и противодържавните прояви“. Български данни за свободата на словото за този период не могат да бъдат открити по гореописаните причини, но съществуват международни изследвания. В изследването си „Свободата в света 1987-1988“ неправителствената организация Freedom House НРБ е определена като несвободна страна с най-ниския индекс 7. Според категоризацията на организацията това означава, че в държавата има политически терор, „съществува всеобхватен страх, липса на независимо изразяване дори в тесен кръг, няма почти никакви публични изяви на опозицията (ако има такава-б.а)… Всички медии са под абсолютен контрол от правителството или неговите партийни клонове. Гражданите имат малко права срещу държавата. Гражданите имат малък избор на професия или пребиваване“. По отношение на гражданските свободи, сравнено с останалите държави от социалистическия лагер, България е с най-ниския показател 7, заедно с Албания и Румъния. Чехословакия, ГДР и СССР имат 6, а Полша – 5. През 2002 г. друга неправителствена организация – Репортери без граници (RSF) въвежда Световен индекс за свободата на пресата World Press Freedom Index (WPFI). Той има за цел да отрази степента на свобода, която журналистите, новинарските организации и интернет потребителите имат във всяка страна, и усилията, положени от властите да зачитат тази свобода. В класацията от 2002 г. България заема 38-о място. През 2019 г. България достига до най-ниската позиция, която е заемала до момента в класацията 111 място. Според анализа на Репортери без граница „(в ситуация, в която-б.а) олигарсите, упражняващи медиен монопол, и властите, заподозрени в корупция или връзки с организираната престъпност, журналистите са изложени на много форми на натиск и сплашване, когато се опитват да изпълняват своите репортерски задължения в България“. Друга причина за ниската позиция остава убийството на телевизионната водеща от Русе Виктория Маринова през 2018 г. Методологията за WPFI е променена през 2022 г. и резултатите сега се оценяват спрямо пет отделни категории: политически контекст, правна рамка, икономически контекст, социокултурен контекст и безопасност. Използването на абсурдни „класации“ за водещото място на НРБ в света по образование, технологии, здравеопазване, стандарт на живот и особено по свобода на словото, разпространявани в онлайн платформи и социални медии, е силно манипулативно. Няма как да се прави сравнение между държавите в различни исторически периоди – отделните страни се променят под въздействието на различни фактори. Несъотносими са и показателите, защото става дума за различни форми на управление и различни икономически модели. Под съмнение е и истиността на данните, които се подават от държавите в социалистическия лагер към международните финансови институции. Целенасоченото разпространяване на неверни данни за „процъфтяващия“ социализъм е част от мащабна дезинформационна кампания, която има за цел да омаловажи постигнатото след падането на комунизма и избрания от България демократичен път на развитие. Залага се на носталгията по отминалото време, в което животът на хората е бил зависим от петилетния план за развитие на държавата и измамно е изглеждал предвидим, лесен и сигурен. Така изкривената картина на комунистическата реалност ражда митовете за щастливия живот преди 1989 г. и подклажда инертността и нежеланието за промени. Тези внушения разчитат на естествената склонност на хората да идеализират миналото и да са неудовлетворени от настоящето. Но просто не са верни.