Знаете ли, може би г-жа Дърева е права. Нека тя не се обижда, че я наричам "госпожа", а не "другарка". Може би това е фашистки рефлекс. Атавизъм. Но - по същество. Тя може и да има основание. Напълно възможно е вече да сме стигнали дотам, че покрай съветските и останалите комунистически паметници - партизани, ятаци, загинали от денатуриран спирт червеноармейци и други мандраджии - най-сетне да премахнем включително и по-старите руски паметници. Тези на първото (и единствено истинско) Освобождение от 1878. Възможно е дори Велислава Дърева за първи път в живота си без да иска да е стигнала до някаква истина. Доскоро беше невъзможно дори да се мисли за това, но ето, вече е налице в умовете. Самата тя говори по темата. Отделна тема е, че според мен г-жа Дърева намира извратена наслада в обговарянето, предполагането, дори сякаш в предизвикването на резултат, който не би ѝ харесал. Не ми се навлиза в дебрите на посткомунистическия мазохизъм. Но така или иначе - днес вече обсъждаме въпрос, който преди десет години би бил направо немислим. Преди години се говореше невинно за евентуална смяна на националния празник. Нека Трети март си остане в официалния календар, но основната обществена тежест да падне другаде - на Двайсет и четвърти май или Шести септември. Разговорът беше доста кротък. И Трети март се радваше на популярност. Странно, но дори и аз (който минавам за уж божем "фашист" в очите на клети хорица като г-жа Дърева) съм защитавал Трети март. Това беше всичко. После Путиновото влияние в България се комбинира с началото на военната агресия срещу Украйна и нещата станаха грозни. Минимум от 2014 г. насам отново започна да става дума за разчистване на съветските и изобщо комунистическите капища от страната ни. Ние сме българи, свободни хора, европейци, демократи... за какво са ни тези тотеми на диктатурата и тоталитаризма? Но и тогава ясно се правеше разлика между комунистическо-съветските капища от една страна и далеч по-красивите, по-нормално приемани, по-стари и по-смислени паметници на Освободителната война от 1877-78. В известен смисъл дори крайно настроени хора като мен възприемаха старата Руска империя на династията Романови като още една жертва на бруталния комунизъм. Никой не взимаше насериозно неколцината по-фанатично настроени граждани, които настояваха например за повторно преименуване на храм-паметника "Св. Александър Невски" в София. Та това е история, нали? Защо да си забравяме историята? Но това беше преди. Много вода изтече оттогава. И, за съжаление - много невинна украинска кръв. Взехме да си спомняме за руската жестокост в Чечня, Грузия и Сирия. Взехме да се боим, че Приднестровието е твърде близо. Президентът Радев, онзи нелеп политик с прозвището Копейкин и още неколцина нахалници (не на последно място - безобразната посланичка Митрофанова, московският генерал-патриарх Кирил Гундяев и вечно развълнуваните говорители на руското МВнР Песков и Захарова) обидиха България многократно. Приказките им станаха от невъздържани - директно нетърпими. Лъжите се комбинираха с отровно поведение. После дойде 2022 г. и започна пълномащабното нашествие. Стана немислимото: войната се върна в Европа. И мнозина като мен - хора иначе кротки и иронични, се настроихме много по-нетърпимо, отколкото дотогава. Апетитът ни взе да расте. Съветските паметници трябваше и трябва да си идат, да. Комунизмът трябваше и трябва да бъде осъден по-решително. Спомнихме си думата "лустрация". Руската роля в българската история днес е подложена на пълно преразглеждане. И опитите на рупори на съветската и постсъветска пропаганда като Волгин и Дърева вече не се радват на половинчатото внимание на една широка и незаинтересувана публика. Напротив, граченето на червените гарвани се приема с все повече недоверие, даже вече и с раздразнение. Това, което г-жа Дърева не разбира е, че тя и нейните съмишленици пресолиха манджата. Прекалиха. Предо́бриха, казано на любимия ми жаргон. Всъщност отговорността за нарастването на антикомунистическите, антисъветските и по-генерално антируските чувства в България отива директно у... русофилите. Посткомунистите. Путинистите. Защото колкото и да се преструват на традиционалисти, православни и славяни, те лесно издават съветската и постсъветската си закваска с всяко споменаване на смешния като за у нас заклинателен термин "антифашизъм". Какъв антифашизъм може да има в България, която никога реално не е страдала от фашизъм? Единствената тоталитарна диктатура у нас е била комунистическата, внос право от СССР. Освен това, Дърева и приятелите ѝ непрекъснато настъпват една и съща мотика - те не разбират, че реториката им е похабена още отпреди 1989. Прекалено дълго е ползвана, прекалено е изтъркана. Не е секси. Отделна тема е, че тази ретарика по същество е и една грамадна историческа лъжа, съшита с бели конци. Но по-важното от обществена гледна точка е, че мирише на нафталин. Дърева и дъревиците не могат да схванат, че с вечните заклинания за "победа над фашизма" могат да очароват само вече свиваща се, възрастна и малко нещо изкуфяваща публика (извинявам се за грубия език, но това е естественият ред на нещата). Тук-там по някой трогнат младеж на 55 години се присъединява към редиците на борбата, за да освежи Комсомола с борбен полъх, едва ли не с априлски повей - но това е всичко. Освен това червените знаменосци сбъркаха, като се опитаха да си присвоят и православието, и патриотизма, и наследството на старата Руска империя с нейната висока (привнесено европейска) култура - класическа музика, литература и живопис от осемнайсети-деветнайсети век. Те не успяха да пребоядисат алените си парцали в златно-черните хералдически цветове на Романови. Не успяха да превърнат грозната петолъчка в имперски двуглав орел, нито сърпа и чука - в Христов кръст. Успяха в нещо, което не желаеха - да отвратят обществото от абсолютно всичко руско. Но така става в живота: злото често постига това, което не иска, защото има склонността да се самоизяжда. Българите започнаха да си задават въпроса що за "светец" изобщо е средновековният княз Александър Невски, щом като е бил васал на татарите и е воювал срещу християни. Появи се екзотичното, но упорито схващане, че Александър Невски дори е бил... мюсюлманин. Тръгна масово наративът, че граф Игнатиев е един от основните виновници за обесването не на кого да е, а на нашия Апостол. Осанката на Царя Освободител се смали, защото стана ясно, че той е преди всичко освободител на руските крепостни селяци, на които обаче е пропуснал заедно със свободата да даде поземлена собственост. Приносът му за свободата на България стана някак блед. Синът му Александър III и последният император Николай II бяха подложени на унищожителна историческа критика в България. Царебожническият култ към Николай II като към мъченик пък пряко влиза в противоречие с възхитата към "антифашисткия" СССР, който обаче не само убива православния монарх по подъл и гнусен начин, но и руши църкви. Все повече българи са наясно с героичното отблъскване на руските корпуси от Добруджа и Солунския фронт от 1916-17, както и с българската победа над Русия от 1918. Масово станаха популярни текстове от Раковски и Левски, които изобличават руската политика спрямо българите преди Освобождението. Припомниха се мрачните епизоди от русофилския заговор и прогонването на нашия доблестен княз Александър I Батенберг, героя от Сливница. Най-сетне, взе да става дума за пакта Рибентроп-Молотов и подлата роля на СССР в началната фаза на Втората световна война от 1939-41, когато Сталиновият режим е в отлични отношения с нацистите. Рухна една статуя в София и се говори за друга в Пловдив. Това са все антипропагандни ефекти, които хора като Дърева не биха желали... а ето, че все пак ги предизвикаха с невнимателните си публични прояви. Дърева и приятелите ѝ трябва да си дадат сметка какво направиха. Те унищожиха малкото, което можеше да се запази от историческата слава на Русия в България. Сами предизвикаха обратното люшване на историографското махало с непремерените си приказки и прекалената, нагла възхвала на Русия, нейното фалшиво православие и нейния още по-фалшив антифашизъм. Така че когато днес Дърева се пита: а дали падането на граф Игнатиев няма да доведе до падането и на Царя Освободител, то отговорът може да ѝ донесе неприятното усещане, че тя самата има отговорност за стигането ни дотук. Не че някой добър българин ще седне да жали за бронза. Предстоят ни по-важни неща. Бъдещето е най-ценният ни капитал: за нас е важно да влезем в Шенген и Еврозоната, да подпомогнем украинската победа с оръжие, а по този начин - и собствената си свобода. Нека оставим на мъртвите да погребват своите идоли.